мотори по Дивия запад" - увлекателено и завладяващо пътешествие

 Новия тираж на книгата е вече по книжарниците.

Тази интересна книга е увлекателен пътепис, описващ преживяванията на автора Петър Стефанов по време на пътуванията му в Щатите през 2012 и 2016 година. "С мотори по Дивия запад" е отпечатана от издателство "Абагар" и е с богат снимков материал. Книгата бързо грабва читателя и всеки, който обича пътешествията и моторите ще остане доволен. Новият тираж на преработеното и допълнено издание на "С мотори по Дивия запад" вече може да бъде намерено по книжарниците. Първата книга "С мотори по Дивия запад", издадена също от "Абагар", излезе през 2012 година, когато Петър Стефанов, председател на мото клуб "Old Bastards", обиколи с мотор 12 щата от Средния запад и Пасифика, включително Невада, Калифорния, Южна Дакота и т.н., описвайки пътешествията си в книгата.

Петър Стефанов е един от малцината българи, посетили четирите най-големи мотосъбития в света - европейските мотосъбори във Faaker See (Europian Bike Week) - Австрия, Balaton Bike Weekend - Унгария, както и Daytona Bike Week - Флорида, Sturgis Motorcycle Rally - Южна Дакота, 2012 г. и 75то издание на Daytona Bike Week през 2016 г. Авторът на "С мотори по Дивия запад" е завършил специалност "История" във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" през 1987 година. Работил е каро уредник в Търговищкия исторически музей, а от 1988 до 1991 година е преподавател в Национална спортна академия. "С мотори по Дивия запад" е опит да се отразят впечатленията на автора по време на обиколката му с мотоциклет по Западното крайбрежие на Съединените Щати, историческият маршрут Route 66 и 72то издание на мотосъбора в Стърджис. През едномесечното си пътешествие е изминал около 10 000 километра, прекосявайки 12 американски щата. Наименованието на книгата е взаимствано от известния комедиен уестърн от 60те "С цървули по Дивия запад", показвайки, че освен с коне, Западът на Америка може да бъде "превзет" и с мотори. 

  • s-motori-stefanov_007
  • s-motori-stefanov_006
  • s-motori-stefanov_005
  • s-motori-stefanov_004
  • s-motori-stefanov_003
  • s-motori-stefanov_002

Първото издание на книгата от 2012 г.


Някои интересни откъси от книгата на Петър Стефанов:

Още с излизането от Сиатъл в посока юг се качихме на Интерстейт 5, магистралата, която прекосява цялото западно крайбрежие, идваща от Ванкувър/Канада/, през Сиатъл, Сан Франциско, Лос Анджелис и стигаща до Сан Диего. Това, което най-напред прави впечатление естествено е, че пътните знаци нямат нищо общо с европейските, освен знака „стоп”, който е еднакъв с нашия. Максимално разрешената скорост е 75 мили т.е. около 120 км/час, но в повечето щати магистралните патрули си „затварят” очите за 5-10 мили отгоре. Важни са и някои други подробности относно правилата за движение, като например това, че на необозначени кръстовища дясностоящият няма предимство, както е у нас, а всички спират и пръв тръгва този , който е спрял на кръстовището най-напред. Друго характерно е, че на повечето кръстовища има знак указващ, че е разрешено завиването надясно при червен сигнал на светофара. Но за мен най-неприятното беше, че мотоциклетите трябва да се движат в най-лявата лента на четирилентовото платно. Неприятно и дори страшно, защото при излизане от лентата за ускорение, трябва бързо да достигнеш скоростта на невероятния трафик. В този зверски грохот, предизвикан от ревящите огромните тирове, джипове и пикапи трябва да се „промушиш” от най-дясната лента със скорост от 120-130 км/час до най-лявата, което си е пълен екшън. И досега ме побиват тръпки като се сетя как стотици пъти съм се впускал в тази луда надпревара. Другото, което ми направи впечатление е, че бензиностанциите не са на отбивки като при нас, а на пътни детелини, обикновено на входа и на изхода на населените места и понякога отдалечени на няколко мили от магистралата. Това, което е добре да знае всеки нашенец при зареждане с гориво е, че българските кредитни карти там не важат, тъй-като слотовете до бензиновите колонки изискват ЗИП код на кредитната карта. Нещо, което нашите го нямат. Повечето им бензиностанции са доста овехтели и се обслужват от един или двама души, обикновено араби или китайци. Ограниченият брой служители е от съображение за икономии на заплати, понеже горивото там е доста евтино и варира в зависимост от щата между 3,20 и 4,30 $ за галон/1 галон=3.8 литра/или средно долар за литър. Изключение направи една бензиностанция насред пустинята Невада, където 91 октановия бензин беше 5,20 $ за галон . Независимо от тази „скъпотия”, бензинът в Щатите ми изглеждаше смешно евтин. Плащането става кеш, като най-напред предплащаш с някаква сума, зареждаш и после се връщаш обратно на касата да си прибереш рестото.
Въпреки бясното препускане по магистралата, красивите гледки отстрани ми правеха силно впечатление и едва смогвах да извадя фотоапарата и да снимам в движение невероятните пейзажи, които се редуваха непрекъснато. Неусетно преминахме през целия щат Вашингтон и влязохме в Орегон, щат известен с високите си планини и непроходими лесове. Минахме бързо покрай най-големия му град Портланд и след  около 150 мили стигнахме до градчето Грандс Пас, където бяхме предвидили първата си нощувка. Имахме предварително резервирана стая в мотел Травълодж за около 80 $. Мотелите в Щатите са почти еднакви и представляват П-образна едноетажна постройка, като пред всяка стая си има паркомясто за съответното МПС. Стаите са огромни, а леглата са меки и удобни, с много възглавници и широки около 120 см. Настанихме се и веднага яхнахме моторите да разгледаме градчето и да си купим бутилка уиски, за да полеем първия волен ден от пътуваането. Не можах да преценя колко голям е градът, защото повечето градове в Щатите са с ниски постройки и много разпиляно застрояване, а и скоро видяхме магазина за алкохол .Паркирахме моторите на задължителния пред всеки магазин паркинг и нахълтахме вътре. Взехме бутилка Джи Би и тъкмо да скочим по моторите, когато един образ по потник ни заговори, виждайки на гърбовете логото на клуба ни и националната ни принадлежност. Почна да ни разпитва как сме дошли чак от България, колко сме и накъде сме тръгнали. Пожела да снима „гърбовете” ни и непрекъснато повтаряше колко се кефи на името на клуба ни, та чак Вальо се усъмни нещо с неговия нюх на бивше ченге. Предположи, че тоя е пратен или от ченгетата или от някой местен мотоклуб, за да ни проучи какви сме и дали не сме дошли тук да им превземем градчето. За обикновения човек това би изглеждало нелепо, но в мотосредите нещата са доста по-сложни. Повечето мотоклубове в САЩ смятат, че градът в който живее му принадлежи и вижда заплаха във всеки новодошъл мотоклуб, още повече, че въпросният с потника не знаеше колко мотористи сме и дали не сме съпорт на някой от големите мотоклубове като Hells Angels, Bandidos или Outlaws. Сега започнах да разбирам, че лошите рокери от американските филми май не са пълна художествена измислица. Тепърва ми предстоеше да схвана точно философията на американската мото субкултура, което коренно промени представите ми за мотоклубовете изобщо.
На другата сутрин яхнахме железните си кончета и продължихме на югозапад по магистрала 99, която на моменти преминаваше в обикновен двулентов път с плавни и много приятни завойчета. Постепенно  навлязохме в националния парк Редууд, а пейзажът коренно се измени. Редуваха се ту невероятно красиви хълмове с пожълтяла от слънцето трева и редки иглолистни горички , ту по-високи планини, досущ като Родопите - с кристално бистри реки, отразяващи в себе си тъмносиньото и чисто калифорнийско небе.  През цялото това време бях със зяпнала от възхищение уста, а като навлязохме в тъмните гори от 70-80 метрови секвои направо онемях. Никога в живота си не съм предполагал, че ще попадна на такова приказно място. Веднага спряхме ,извадихме апаратите и започнахме да снимаме. Пътят слаломираше между широките  6-7 метра в диаметър секвои, а между тях ниско долу се стелеше обагрена от слънцето мъгла. По земята имаше нападали клони ,покрити с тъмнозелени мъхове ,между които стърчаха гъсти яркозелени преплитащи се един в друг двуметрови папрати. Снопове слънчеви лъчи едва си проправяха път между короните на секвоите и огряваха малките потънали в тънка мъгла полянки с нападали един върху друг стари дънери,  създавайки естествени светлинни акценти в иначе мрачната гора . Имах чувството ,че това което виждам е нереално и всеки момент отнякъде ще изникне някое джудже или горската фея. Не ми се тръгваше, но имахме още доста път и трябваше да наваксваме изгубените часове. Времето беше перфектно, около 25 градуса , слънчево и ясно. Наближавайки бреговете на Пасифика  обаче, изведнъж от рая попаднахме в ада. Океанът ни посрещна сурово , с мъгла, бурни вълни и студен северен вятър. Температурата падна с 10-15 градуса, тъй-като вече се движехме по път 101 , който върви успоредно с магистрала 5 , но по брега на океана. Представите ми за калифорнийското крайбрежие бяха коренно различни от това, което виждах. Мислех, че тук е топло и слънчево като в Гърция, защото е на същата географска ширина, а се оказа мрачно и студено като по бреговете на северно море. По крайбрежието липсваха градчета или пристанища,тъй като корабоплаването е затруднено от почти целогодишните мъгли и ветрове, дължащи се на силните северни течения от Аляска. Продължихме по 101 , който ту влизаше навътре в сушата и температурата рязко скачаше, ту излизаше на мъглявото и студено крайбрежие. Спирахме за кратко на всеки 70-80 мили да заредим моторите и отново се „шмугвахме” в мрачните гори на Редууд. В една от тези гори успяхме да видим огромната секвоя, в основата на която е прокаран тунел, така че през него да премине огромен кадилак. Отворът е издълбан през 1903 г.в дънера на две хиляди годишна секвоя. Това дърво  е много популярен туристически обект , един от символите на Калифорния , с който американците особено много се гордеят. Стана късно, започна да се мръква и решихме да преспим в първия град, който срещнем, защото бяхме доста изморени от дълия път и преживените емоции в Редууд. Мотелът изглеждаше доста занемарен и олющен,но при мисълта за огромното и меко легло всичко останало беше вече без значение. Хапнахме обичайната телешка пържола на скара в нещо смесено между пенсионерски клуб и английски пъб и се прибрахме. Утрото бе великолепно. Температурата около 20 градуса, пътят перфектен, а невероятните красоти край магистралата постепенно преминаха в стройно подредени лозови масиви. В тази част на Калифорния се отглеждат най-добрите сортове лозя. Санта Роза е градът известен с хилядите си винарни и в който се произвеждат най-ароматните десертни калифорнийски вина. Имах удоволствието да опитам няколко вида, но ми се сториха прекалено сладникави за моя вкус. Престоят ни в Санта Роза беше около час, време, през което пихме кафе в Старбъкс, заредихме гориво и побъбрихме с един 90-годишен рокер, който каза , че кара мотор от 50-те и лично се познавал с Елвис. Естествено навсякъде, където спирахме предизвиквахме огромен интерес от невероятно любезните и сърдечни американци , най-вероятно виждайки клубните ни знаци и надписите Old Bastards и Bulgaria на гърба. Всички ни заговаряха и се интересуваха от нашата страна , как сме преплували океана с тези мотори, откъде идваме и къде отиваме. Оставаха ни около 50-60 мили до Сан Франциско и побързахме да стигнем по-навреме, защото нямахме хотелски резервации, а търсенето можеше да отнеме часове.
Трафикът се засили доста с наближаването на един от най-красивите градове в Америка, a на мен от главата ми не излизаше една песен oт 70-тe на Скот Маккензи- If You Going To San Francisco... Неусетно пред очите ми се появи един от символите на Америка -мостът Golden Gate/Златната порта/ ,който свързва двата бряга на залива Сан Франциско . Построен е през 1937 г , дълъг е близо два километра и до 60-те години е бил най-големият мост в света. Платихме такса от 6 $ ,преминахме бавно по моста и спряхме на един паркинг откъм южната му страна. Веднага извадихме фотоапаратите и се втурнахме да снимаме. Освен това, аз си имах и една мисия-бях взел от общината в Търново лилавото знаме с герба на града ни, което до този момент се ветрееше на мотора ми и което бях решил да закача на моста. След като си направих няколко снимки със знамето, отидох до средата му и го вързах за парапета. Очаквах охраната да ми направи забележка, или пък да го свали, но за моя голяма изненада на другия ден, когато отново минахме покрай моста то отново гордо се вееше .
Населението на Сан Франциско е около 800 000 жители, но в целия мегаполис наречен Заливът на Сан Франциско то надхвърля 7 милиона. Предварителната ни информация беше , че това е един различен град в сравнение с останалите градове в Америка. И наистина градът е смесица от американска, латиноамериканска, европейска и азиатски култури и напомня  много на някой средиземноморски или близкоизточен град ,заради светлата си архитектура с преобладаващи постройки в  колониален и средиземноморски стил. Всяка година Сан Франциско се посещава от около 15 милиона туристи, което му носи приходи от 7 милиарда. В града са снимани много популярни филми и сериали като Булит със Стив Маккуин, Първичен инстинкт с Шетън Стоун, Интервю с вампир с Брат Пит и Том Круз, Скалата, Монк, Х-мен, Хълк и много други. Тук се намира Лукасфилм - филмовата компания, основана от Джордж Лукас, известна с поредицата Междузвездни войни. В Сан Франциско живеят и творят световноизвестните рок групи Metallica, Journey, Faith No More , Dead Kenedу’s... От другата страна на залива , между градовете Оукланд,Стоктън и Лоди пък се развива действието от рокерската поредица Sons Of Anarchy...


...Една от най-големите забележителности на този прекрасен град е островът Алкатраз/в превод от испански Пеликан/,който се намира по средата на залива и е бивш затвор за опасни бандити. Тук  дълги години е прекарал затворен гангстерът Ал Капоне. В момента островът е превърнат в музей, но за съжаление беше в ремонт и не успяхме да го посетим. Иначе успяхме да създадем куп бъркотии из улиците на Сан Франциско , за което естествено вината нося аз. Тръгнахме от Фишермен уорф-рибарският кей, превърнат в кокетна търговска уличка, после минахме покрай Чайнатаун и докато карахме покрай площад Юниън скуеър до мотора ми изникнаха двама моторизирани полицаи. Правилата в Калифорния абсолютно забраняват успоредно движение на два мотоциклета, а разтоянието до полицейски мотоциклет трябва да е не по-малко от 10 метра. Не знаейки това, аз карах 100-на метра плътно до полицая, който започна да ми прави някакви знаци да спра. Аз по стар български обичай се направих, че не го виждам, а той спря като се надяваше че и аз ще направя същото. В това време между мен и него премина голям джип, аз се шмугнах зад него и с мръсна газ изчезнах между трафика. Полицаят направо онемя и стана за смях пред голямата публика на площада. Но най-големият майтап беше, когато вечерта в мотела дойде един пич , който бил свидетел на екшъна, стисна ни ръцете и каза , че много се гордее с нас , задето сме направили за смях ченгето и сме създали такава бъркотия. Бъркотия създадох и на другата сутрин, когато излизахме от Фриско. На кръстовището на много популярната улица Ломбард се изгубихме с Вал. Аз мислех, че е изостанал, той мислел , че съм напред и продължил, а аз чакам до самото кръстовище. След като не се появи реших, че трябва да се върна, защото нещо му се е случило. Направих обратен завой на абсолютно забранено място, после без да искам влязох в насрещното и отново създадох пълна каша, обърквайки целия трафик на иначе дисциплинираните американци. Само крещях айм сори,айм сори и булгар,булгар!!! Както и да е, обадих му се по телефона и разбрах, че е на магистралата за Ел Ей и някакво ченге го притеснява. Потеглих веднага и скоро се намерихме. Ченгето му направило забележка, че е спрял непозволено и изчезнало нанякъде, а ние продължихме спокойно по 101 към Санта Барбара. Това е голям курортен град , на стотина мили северно от Лос Анджелис, който определихме за следващата ни спирка. След няколко часова езда отново докоснахме океана, който тук изглеждаше невероятно тих и спокоен, с мастилено синя вода и с огромни плажни ивици , осеяни с палми . Слънцето вече залязваше, когато стигнахме Санта Барбара и се настанихме в един мотел. Набързо си взехме по един душ и тръгнахме да търсим нещо за хапване. Влязохме в един ресторант,но собственичката нещо не ни одобри и ни препрати към ресторант Палмс. Вътре вреше и кипеше от навалица. В единия край беше ресторантската част,по средата на която бяха поставили салатен бар ,а встрани от него имаше запалено барбекю на дървени въглища на което всеки желаещ сам си печеше телешката пържола според предпочитанията си. В другата част на залата се намираше огромен резбован каубойски бар, а в нишата до него едни дядки свиреха кънтри рок. Бяхме умрели от глад и жажда и докато си печахме на скарата телешките пържоли изпихме по две двойни текили и по две бири. По едно време сервитьорката дойде с един мъж около 30-те и ни го представи като президента на местния мотоклуб. Обменихме по няколко общи приказки, след което той ни покани на бара. Вече не бяхме толкова гладни , а по-скоро жадни за емоции. Тутакси изоставихме пържолите и се настанихме на бара до някакви дебели мексиканки. Виждайки нашивките на гърба ни веднага станахме център на внимание, както от страна на местните моторджии, така и от страна на няколко мадами, които стояха в ъгъла на бара. Към нас почнаха да прииждат бири и бърбъни, а аз започнах на „чист” английски някакъв разговор с дебелата мексиканка, от който разбрах, че мъжът и е член на Hells Angels и че си падала много по рокери. Поради тези две причини мигновенно изтрезнях и помолих Вал да си тръгваме. На другия ден се събудихме с адско главоболие, нагълтахме по 5-6 беналгина и подкарахме към Холивуд. 

...След като преди четири години посетих големия мотосъбор в Дайтона,Флорида, както и най-големите европейски мотосъбори в Австрия и Унгария, Стърджис закономерно беше на дневен ред. Това е най-голямото мотосъбитие в света, което се организира за 72-и пореден път. Предишната година е било посетено от 600 000 души, пристигнали от всички краища на света. Стърджис е типично каубойско градче, с население около 6-7000 жители. То е своеобразна столица на рокерите, които прииждат на тълпи всяка година , за да се забавляват тук в продължение на една седмица.  Намира се в подножието на планината Блек хилс, която се издига по средата на прерията, откъдето и идва пълното наименование на събора- Стърджис Блек Хилс Рали. Мястото не е избрано случайно, защото е диво и пустинно и защото планината е невероятно красива, напомняща много на нашите Родопи. Не е за пренебрегване и факта, че градът се намира почти в географския център на Щатите. Всъщност събора не е само в Стърджис, но и в намиращите се в радиус от около 50-60 мили съседни  няколко града.  Нашият мотел беше на 50 мили западно от Стърджис, на междущатската  магистрала 90, в град Сънданс. Той е с население малко над 1000 жители, но е известен предимно с това, че е дал името си на  единия от легендарния бандитски тандем Бъч Касиди и Сънданс Кид - известни разбойници и банкови обирджии. През 1888 Сънданс Кид е лежал в местния затвор, откъдето идва и прякорът му. За приключенския им живот и трагичната им смърт е заснет и филм с участието на Пол Нюмън и Робърт Редфорд. След като се настанихме в мотела в ранния следобяд на 7 август, веднага се отправихме към събора. По пътя беше почерняло от мотористи, които с приятно за ушите боботене се движеха бавно и спокойно в двете посоки. Повечето не носеха каски, тъй като в щата Южна Дакота, както и в повечето щати от средния запад това не е задължително.  Беше горещо и освен шарените превръзки на главите си, наречени бандани, повечето бяха облечени единствено с дънки и черни тениски. Излишно е да казвам, че 90 % от моторите бяха Harley-Davidson, тъй като всички знаем, че тази марка тук е издигната в култ и е изключително престижно да си собственик на такава машина. В Америка моторджийството е начин на живот, превърната в религия любов към моторите и свободата на духа, религия зад която стоят стотици хиляди американци. Огромна армия от свободолюбиви хора с лобита навсякъде и ползваща се с изключителна симпатия от всички американци. Усещах го навсякъде където спирахме и контактувахме с обикновени хора. Няма да забравя как на връщане от Стърджис, една жена в Айдахо след като ни помоли да се снима с нас се върна и попита дали може да ни прегърне. После ни предложи да нощуваме в тях, тъй като мъжът и синът и били рокери и щели да бъдат много щастливи, да се запознаем. Нещо, което много ме впечатли и ме накара наистина да вникна много по-надълбоко в тази философия. Непрекъснато се впечатлявах и от приятелската добронамереност и позитивизъм бликащи отвсякъде, както и от взаимния респект, който проявяваха помежду си. Тук повечето посетители бяха хора на средна възраст и по всичко си личеше, че мнозинството са малко над средното ниво. В самия град, а и около него постоянно се разминавахме както с млади момчета, каращи поръчкови модели струващи по около 100 хиляди долара, така и със стари белобради рокери ветреещи брадите си на чопъри от 70-е години. Някои от тях бяха толкова колоритни, като че ли току-що излезли от филма Easy Riders с Питър Фонда или от картина на Дейвид Ман. Много често срещахме и жени на около 30-те, развели буйни коси на вятъра, каращи безцелно по гладките пътища наоколо и правейки тен далеч от плажовете на Флорида. Всички градчета наоколо бяха пълни с къмпинги и мотели в които денонощно се забавляваха тълпи от мотористи. Най-странното бе, че въпреки огромните количества бира, които се изпиваха, навсякъде цареше невероятен ред и спокойствие. В представите на българина мотосъборът се провежда на една гола поляна, на която е опъната шатра за бира и кебапчета , а до малката сцена на която свири някоя световнонеизвестна банда се върдалят мъртвопияни оръфани рокери. Нищо подобно, съборът в Стърджис е  събитие, което се провежда в самия град, с мощната подкрепа на общината и губернатора на щата Южна Дакота. По улиците му бяха подредени стотици щандове за мотоаксесоари, кожени екипи, тениски, сувенири и разбира се десетки барове за скара и бира. От двете страни на главната улица пък бяха паркирали хиляди лъскави чопъри, а между тях денонощно преминаваха гъсти колони от мотори, които понякога направо задръстваха движението. Отвреме-навреме се чуваха мощни овации от скупчените на тротоара и накачулени по дървените тераси на баровете сеирджии, които реагираха бурно на всеки по нестандартен мотор или пък на някоя полугола мадама, качена на задната седалка на някое Харли.  Програмата на събора беше излючително пъстра и наситена с всякакви събития като конкурси за поръчкови чопъри конструирани от известни производители, стартови отсечки, стънт шоута, еротични програми, изложения на известни марки мотоциклети и разбира се концерти на популярни рок-банди. Част от атракциите бяха и импровизираните места за миене на мотори. Палави момичета по бански се забавляваха, миейки прашните машини и игриво се закачаха със зяпачите. До една такава мотомивка паркирахме нашите Харлита и тръгнахме на обиколка из градчето. Тъкмо пресякохме едно кръстовище, когато някой ме потупа по рамото. Изввърнах се и се опулих срещу брадатата физиономия на един униформен полицай. Той се представи и ни помоли да го последваме до паркираната отсреща полицейска кола. Тръгнахме след него, като в това време отнякъде се появиха още двама които застанаха плътно зад нас. Стана ми много неудобно, защото мигновенно приковахме погледите на стотиците зяпачи, които ни помислиха за поредните еднопроцентови заловени тук. Докато пресичахме кръстовището се сетих, че точно на това място миналата година полицаите бяха натъркаляли по асфалта с белезници на ръцете 20-на представители на Hells Angels. Стигнахме до колата, когато брадатия полицай ни поясни, че става дума за рутинна проверка. Попита ни с какво се занимаваме , колко члена има мотоклуб Old Bastards и колко време ще останем. Не знам защо, но през цялото време имах усещането ,че имаше предварителна информация за нас. После извади от багажника един фотоапарат и каза, че трябва да снима клубните знаци и лицата ни за архива на департамента на вътрешните работи и ФБР. Бях спокоен, защото не бяхме извършили нищо нередно и в същото време някак си горд, че нашия скромен клуб ще е първият български мотоклуб, който ще фигурира в архивите на ФБР. Пълен смях. Докато се подхилвах на ума си, полицаят се извини за създаденото неудобство, пожела ни приятно прекарване тук и докато слагаше фотоапарата обратно в багажника спомена нещо, което ни притесни доста. В първия момент не разбрах точно какво искаше да каже, но после Вал ми поясни, че казал да се пазим много от най-различни националистични клубове като Арийско братство и Войни на Христа. Малко преди тази случка на една бензиностанция един американец ни посъветва да сме много предпазливи, защото преди 2-3 дни някакви унгарци имали сериозни проблеми с местните рокери, които им свалили „гърбовете”/клубните знаци зашити на гърба на кожените елеци/. Започнах малко да навързвам нещата-бяхме големи смелчаци ние двамата бастарди , защото носенето на клубни знаци тук си е голямо предизвикателство. Отново си спомних думите на дебелия пастор, как през 70-е първо се стрелят, а после питат от кой клуб си. Докато скитахме из Стърджис наистина не забелязвах други като нас облечени с клубни кожени елеци, гледащи мрачно изпод тъмните си очила и разхождайки се гордо сякаш градът е техен. Притеснението ми малко понамаля, когато се спряхме пред една сергия на която двама проспекти на Hells Angels продаваха тениски и сувенири с надписи Support 81/поддържам Хелс Енджълс/. Изглежда,че и ние им приковахме вниманието, защото единия извика  нещо на„началника”си който пиеше бира отзад. Той бавно се надигна и пристъпи към нас с вперени очи към емблемите по елеците ни. Беше едър мъжага, около сто кила, късо подстриган с едва набола брада, а на елека си отзад носеше надпис Hells Angels-California. Като ни доближи се ухили и каза, че му е много приятно да се запознае с рокери дошли тук чак от България.  Подаде ни по една бира и подхванахме дружески разговор. Говорихме за мотоклубовете в Америка, за приятелството и враждите помежду им, а той се нтересуваше от клуба ни и от мотодвижението у нас .  Половин час по-късно започна да се мръква, а нас ни чакаха 50 мили до Сънданс, така че беше време да тръгваме. Той стана и помоли да го изчакаме няколко минути. Скоро се върна и ни подаде по една тениска с надпис Съпорт 81 и каза, че ако възникнат някакви проблеми от страна на други клубове можем да разчитаме на подкрепата му. Стиснахме си ръцете, направихме си обща снимка и се разделихме...

...подготовката за новата ми авантюра с мотоциклет из Щатите започна някъде през януари, когато заедно с един холандец от нашия клуб си купихме билети, резервирахме хотел и си наехме мотори за една седмица от Eagle Rider Orlando. Целта на пътешествието ни беше 75 –я юбилеен мотосъбор в Дайтона бийч Флорида провеждащ се от 5 до 13 март в този прочут атлантически курорт  на Щатите. Дайтона бийч е малък град в североизточната част на Флорида с население приблизително колкото В.Търново-около 65000 души, а целия окръг Волусиа е с население около 600 000 души. Градът е известен с това,че тук се намира най-хубавия плаж в света (според местните жители), седалището на американските серии по автомобилизъм NASKAR, заедно с най-голямата овална писта в света Daytona International Speedway и разбира се, с това че тук ежегодно от 75 години се провежда един от най-големите мотосъбори в света Daytona Bike Week. Това събитие беше и целта на нашето пътуване до Щатите.  Полетът ни беше с две прекачвания, едното в Амстердам и другото в Атланта Джорджия. Имахме около час и половина докато проверят паспортите,визите и отидем до терминала, откъдето трябваше да се качим на самолета за Орландо.
Първото нещо, което ми сподели Денес (холандеца-член на Old Bastards МС Bulgaria),кацайки на летището в Атланта, Джоджия, е че американците са много френдли. Много скоро обаче той съжали за думите си. Секунди  след това се наредихме на две съседни митнически гишета за проверка на документите и оттам започна моята митническа сага. Митничаря взе паспорта ми и го мушна в слота ,след това ме погледна, после погледна в монитора, отново ме погледна и направи някаква тревожна физиономия. Попита ме каква е целта на посещението ми , в кой мотоклуб членувам и без да чака отговора ми, бързо изстреля още някакъв въпрос, който не разбрах .След това  ми каза да изчакам техен служител,който ще ме отведе за проверка в митническия офис. Веднага се досетих,че американците имат единна щатска информационна система , а ФБР разполагаше със снимки и информация за мен и клуба ,когато преди 4 години с Вал в Sturgis, South Dakota един агент на ФБР снима лицата и нашивките на гърбовете ни за техния архив. Това значеше, че цялата информация за мен вече беше на разположение на всички митнически служби в Щатите. Дойде една униформена негърка и ми каза да я последвам. Тръгнах след нея и не след дълго се озовахме в един коридор, вдясно на който имаше гише зад което стояха двама униформени. До гишето  беше разположена доста просторна стъклена чакалня с няколко умислени пасажери вътре. Помолиха ме да си оставя багажа на земята ,отвориха автоматичната стъклена врата на чакалнята и ми наредиха да остана вътре докато не ме извикат. Настаних се удобно на една пейка и веднага извадих телефона, за да информирам Денес, че американците не са толкова френдли и са ме задържали за нещо. Нямах никакво съмнение, че задържането ми е заради това, че в страната им влиза „особено опасен за националната им сигурност международен рокер“. Тъкмо прибрах телефона в джоба си, когато вратата се отвори, а по уредбата съобщиха името ми за да изляза за справка. Зад гишето беше седнал един служител и първото нещо,което ми направи впечатление беше невроятно красивата му тъмносиня униформа , безупречно изгладена, по ръбовете на която направо можеш да се порежеш. От двете страни на късите му ръкави бяха зашити логата на департамента по вътрешните работи и американския герб, а отпред на джоба му беше закачен хромиран бадж , в който веднага вперих очи. Там с черни букви беше изписано Berwick Babin, custom officer since 2003. Почти се бях ухилил заради смешното му име,когато той ме погледна изпод диоптричните си очила ,които беше сложил на върха на носа си и строго, но любезно ме попита  с кого и закъде пътувам. Отговорих му веднага и си  помислих, че с това бързо ще приключи цялата тази история, имайки опит от предишните ми проверки по американските летища. Спомних си ,че преди 8 години отново ни бяха задържали с брат ми на летището в Орландо и то отново на път за Дайтона, но тогава след кратък разпит за мотоклуба в който членуваме ни пуснаха. Нещата сега обаче започнаха да се проточват , защото Офицер Бабин  ме помоли да му предам смартфона си и отново да се върна в чакалнята. Междувременно там пристигаха и други хора,но след кратък разговор ги пускаха. Започнах да се притеснявам,защото Денес ме чакаше, а вече изпуснахме два полета за Орландо. Часовникът на стената показваше 18.30 часа източноамериканско време,което означаваше ,че стоя вече повече от 3 часа затворен между четири стъклени стени. Започнаха да ми минават какви ли не мисли през главата,че някой ми е подхвърлил наркотици в багажа,че ФБР си мисли ,че аз съм някакъв координатор и организатор на мотоклубове, защото малко  след като се запознахме преди 4 години в Лас Вегас с американския Old Bastards на които пълното им наименование беше International  Order Оf Old Bastards се преименувха само в Old Bastards MC, т.е. същото наименование като нашия клуб. Преди да тръгна към Щатите момчетата от клуба ми казваха да събирам преживявания и да пиша втора част на книгата, която написах преди 4 години след мототрипа ми по Западното крагбрежие на щатите, Route 66 и мотосъбора в Sturgis. Отговарях им, че сега ще е сравнително скучно и доста по кратко пътуване, така че едва ли ще събера достатъчно материал. Явно грешах, защото скоро осъзнах, че отново съм попаднал в американски екшън. По уредбата  съобщиха името ми, вратата се отвори, излязох и след малко пак се озовах срещу физиономията на офицер Бабин. Отново ме погледна над очилата си и започна да ме разпитва за целта на пътуването ми, за мотоклуба, за бизнеса ми, за семейното ми положение...След това ми съобщи, че заради националната сигурност на САЩ се налага да ми направи снимки в профил и анфас, които ще влязат в архивите на ФБР, както и снимане на пръстовите ми отпечатъци. След това се зае със снимките, на които се опитах да изглеждам спокоен и ухилен, а после внимателно ми отпечата всички пръсти един по един на някакъв тампон. Нареди ми отново да отида в чакалнята, но аз вече започнах да се притеснявам и преди да  тръгна го попитах какво става тука, какви са тия разпити ,снимки и пръстови отпечатъци. Обясних му, че не съм престъпник и че никога в  България не са се отнасяли така с мен. Той непрекъснато повтаряше „You’re A Threat To National Security of United States“ и ми посочи вратата!!! Влязох в чакалнята и заварих няколко костариканци и възрастна двойка германци , които също не знаеха за какво са задържани. Тъкмо седнах на пейката до германците , когато жената се отпусна и започна да диша тежко, все едно не и стигаше въздуха. Мъжът и скочи и започна да чука по витрината и да крещи – „Heart Attack, Heart Attack“!!! Веднага се разтичаха разни служители, а след минута-две дойдоха трима яки негри с велосипеди и екипи на спешна помощ. Дадоха и кислородна маска, качиха я на носилка и я отведоха нанякъде. Споменавам този епизод защото ми се стори, че винаги като съм в Америка започват да се случват всемъзможни истории и то за много кратък период от време. Освен това ми направи много силно впечатление  изключително бързата реакция на екипите, както и невроятно внимателното отношение на всички служители към обикновените хора... Бях в чакалнята вече 6 часа, когато ме извикаха отново. Офицер Бабин ме помоли да си вдигна дясната ръка и да повтарям след него, че се заклевам да казвам истината и само истината и че ако ме хванат в лъжа попадам под ударите на законите на САЩ, а за заблуда на властта веднага мога да попадна в затвора. Направо не вярвах на ушите си , не вярвах, че това е истина, мислех, че сънувам или съм на някакъв тъп американски филм. Идеше ми да си ударя един шамар, за да се събудя и да се отръскам от кошмара в който бях попаднал. Уви, бях изправен пред набързо устроен съдебен процес, целта на който беше да не бъда допуснат в Щатите, тъй като съм член на опасен за американската национална сигурност български мотоклуб. Увода на Бабин беше, че съм член на американския мотоклуб Old Bastards, който е подръжник на криминалния, според тях мотоклуб Hells Angels. Веднага го прекъснах и му казах, че съм президент на МС Old Bastards Bulgaria и че това е едно нелепо съвпадение на имената и че двата клуба нямат нищо общо помежду си. Естествено аз му спестих това , че преди 4 години се бях запознал с няколко члена на Old Bastards International Лас Вегас и подържаме някакви контакти във Фейсбук с президента им и още няколко човека. Old Bastards USA са много голям клуб базиран в Лас Вегас и имащ много чаптъри в Щатите и западна Европа . Най-вероятно ФБР са си мислели, че ние сме част от този клуб. Тяхната дейност е охрана на големите казина в Лас Вегас и понякога опират до услугите на Hells Angels. Опитах се да му обясня, че в България няма престъпни мотоклубове и да му задавам въпроси свързани със задържането ми. Той прояви явна раздразнителност и заяви, че тук той задава въпросите, а аз трябва да отговарям. Веднага станах послушен и започнах да отговарям безропотно на глупавите му въпроси, дали аз или някой от клуба  се занимава с наркотици, оръжие,проституция, трафик на хора, както и други въпроси ,които съм чувал и виждал само по американските екшъни. Надълго и нашироко ме разпитва за структурата на клуба , за историята му, за връзките ни с други клубове, територии и други простотии. Направо ми беше странно как 5-6 служители се занимават с такива неща и си губят времето с мен в продължение на вече 10 часа. Накрая ми каза,че не е сигурен дали може да ме пусне в Щатите и че трябва да разговаря с боса си и че до 20-на минути ще ме уведоми за решението си. Отново се озовах  в чакалнята , в която заварих само една умопомрачителна брюнетка, с  дълга до кръста кестенява коса, невроятно красиви светли очи и очарователни трапчинки на двете бузи. Беше чаровна и натурална, без никакъв грим, около 25 годишна, висока и стройна. Тя ме погледна и ме попита какво става, за какво съм задържан. Отговорих и,че навярно както и тя самата не знае ,така и аз не знам за какво съм тук. Заприказвахме се, оказа се че е бразилка, която живее и учи в Италия. Казваше се Каролин и идвала тук при гаджето си. Видя ми се доста разкрепостена, защото си съблече палтото и остана само по черен впит по апетитния и задник клин и къса полупрозрачна блуза под която прозираха сочните и гърди, скрити наполовина от черен сутиен, така че зърната и леко се показваха. Не можех да сваля очи от нея. Оплакваше се, че много се изморила от дългия път, след което стана и започна да прави някаква движения в кръста, за да ми демонстрира как се справя със схващането на гърба. Направо ми увисна ченето. Мигом си представих как я водя на Дайтона, мотаем се от плаж на плаж, пием коктейли  и порим вятъра с индиана...пак си чух името по уредбата и отново се озовах срещу тъпата мутра на офицер Бабин. Той ми съобщи, че интервюто ми не било убедително, а и според шефа му все още представлявам заплаха за националната сигурност на Щатите. Каза, че през цялото време са ровили във Facebook профила ми, както и в You Tube канала ми, където са качени всички клипове на клуба ни и са стигнали до извода, че се налага да ми анулират визата и на другия ден да ме върнат обратно в Европа. Посъветва ме да обжалвам тяхното решение в американското посолство . Същисах се, не вярвах на ушите си. През цялото време бях абсолютно спокоен, че е станала някаква грешка, или пък че просто са нямали с кого да се занимават и съм имал лошия късмет да попадна на този екип. Междувременно на съседното бюро течеше разпита на бразилката, която обясняваше , че идва при приятеля си - нападател на отбора по американски футбол Dallas Cowboys – Texas , който я чакал на летището. Веднага я пуснаха. Не му запомних името, но е нещо като Роналдо за Щатите...пък аз мислех да я водя в Дайтона бийч.
...Попитах офицера Бабин къде ще спя, тъй като беше вече полунощ. Той ми посочи двама полицаи, които щели да се погрижат за мен,сложи си шапката и ми каза бай. Теглих му една мазна стоичковска псувня, а той помисли , че му казвам чао на български и се ухили.  Полицаите бяха яки двуметрови негри , които ме попитаха дали съм гладен или жаден. След като им отказах ме помолиха да ги последвам. Минахме през  голямо фоайе и влязохме в някакъв коридор. Отляватa страна имаше 2-3 стаи с големи стъклени прозорци откъм коридора. Вдясно бяха стаите за разпити в които имаше единствено масивни маси от алпака. Негрите любезно ме помолиха да си събуя обувките , да си сваля колана и да си изпразня джобовете. Обърнаха ме с лице към стената  , накараха ме да си вдигна ръцете и да ги опра на стената. Единия си сложи силиконови ръкавици , ритна ме леко по вътрешната старана на глезените , за да се разкрача , а аз направо изтръпнах. Инстинктивно  през ума ми мина най-лошото… Претърси ме щателно след което ме въведе в стаята отсреща и заключи вратата. Вътре на разтегателни фотьойли бяха налягали двама хъркащи негри от Ямайка и един турчин, който непрекъснато пърдеше. Видях един свободен фотьойл , разпънах го, постлах едно одеало и полегнах. Бях страшно изморен заради дългото пътуване ,часовата разлика и двете денонощия  без сън . Опитах да поспя, но хъркашите негри и пърдящия турчин не ми позволиха да мигна. На сутринта два-три пъти ме викаха за разпити. Питаха ме откога познавам Румен, Денес, Цецо и Димо , с какво се занимават, били ли са в затвора и откога ги познавам. Интересуваха се какво символизират татусите ми и дали могат да ги снимат. На обяд ми донесоха една претоплена консерва телешко с картофи, която изядох наполовина,защото беше безвкусна и гадна. Следобяд си побъбрихме с пърдящия турчин и негъра от Ямайка, а малко след това влезе дежурния офицер, който нареди да си стягам багажа и да го последвам в офиса. Там ми обясни, че се е запознал с моя случай и поради добрата история на пътуванията ми до Америка  са решили да ме пуснат до Дайтона бийч ,а визата ми щели да анулират след като се прибера в Европа. Дойде ми като гръм от ясно небе, бях се примирил със съдбата си и час по скоро исках да се прибера, но бързо се пренастроих и направо ми идеше да се метна на негъра и да го разцелувам . После той ме заведе до едно билетно гише и поръча на служителя да ми издаде служебен билет до Дайтона, след което  ми пожела приятна почивка и си тръгна. Грабнах билета и се втурнах да търся терминала. Самолета излиташе чак в 22.30 часа, така че имах достатъчно време да се обадя на всички,които се бяха притеснили ,че 25 часа бях в информационно затъмнение. Докато чаках реших пак да погледна билета , да не би да съм объркал терминала, гейта или часа на полета. Направи ми впечатление, че Daytona не беше изписано правилно ,липсваше последното А.  Реших да проверя , отидох до едно гише и попитах служителката дали има нещо объркано. Първоначално ми каза, че всичко е ОК, но после реши да провери номера на полета и ми каза, че полетът е за Dayton, Ohio. Дойде ми в повече. 25 часа лежа в пандиза и в момента в който си мислех,че всичко се нарежда перфектно отново проблем.  Сигурно щях да скоча от самолета ако не се бях усетил навреме и се бях качил на полета за Дейтън Охайо, на другия край на Америка. Намерих главния супервайзър на терминала,симпатична негърка около 30-те, обясних и че е станала грешка и разчитам на нейното съдействие. Тя проведе 2-3 телефонни разговора, порови в компютъра и ми издаде билет за Дайтона,който летеше след около час. Веднага писах на Боко, мой стар приятел от Търново, който щеше да ме посреща предния ден на летището в Орландо да ме чака в Дайтона. Качих се в самолета и с огромно удовлетворение се отпуснах в креслото...